Говоренето е Излишно

Много мразя да говоря. Страшно е тъпо. В 50% от ситуациите изобщо не мога да вербализирам акуратно това което мисля, а в останалите 50% когато в действителност успея, ответната страна се проваля в това правилно да възприеме изказаното.

Една от скорошните ми, да не кажа направо днешна, теории по този въпрос е, че говоренето по принцип е доста ограничен начин за обмяна на информация (в общия смисъл, за конкретна информация е горе долу оптималното средство и то май и за друго не става). Ако трябва да бъда образен, а аз направо го намирам за наложително, да си говориш с друг човек за каквото и да е било друго освен за това да как да построиш совалка, би било еквивалент на това да се опитваш да гледаш High Definition 1920x1080 порно през модем закачен към аналогова телефонна централа- Не чак толкова скъпо, но за сметка на това умопомрачително непрактично и крайно изнервящо.

Съвсем съм сериозен като казвам следното:
Една моя мисъл по принцип в главата ми се заражда от 3 до 5 секунди след като ми се е наложило нейното съществуване.(понякога и по-бързо в зависимост от възприеманата комплексност на събитието) След още 10 минути имам напълно изкристализирала идея по дадения въпрос която е, ако не перфектна то много близо до това. Смисъл адски е комплексна. Покрива дадения аспект от всички възможни нива и ъгли. Измислено е всичко което би могло да даде отражение върху дадената ситуация и даже нещата които биха могли да повлияят на нещата които биха могли да повлияят.
Проблемите са следните. Подобно колосално разсъждение дори и в моята глава едвам съществува по час, час и половина, ако разбира се не е по особено жизненоважен проблем, каквито в реалността се срещат сравнително рядко. После определени аспекти от него започват да заглъхват или биват компресирани чрез генерализация или опростявани. Смисъл в идеалния вид, аз дори имам чувството, че не мисля с конкретни думи, а с картини и усещания в някаква дива и колосална взаимносвързана верига. Тези неща никога не се губят те са си винаги из главата ми и като цяло при повтаряща се ситуация, всеки път мога да ги извеждам едни и същи, но всеки път ги вербализирам относително различно дори и за себе си. И този етап с вербализацията идва едва когато сметна, че имам нуждата да ги представя пред някой различен от себе си. Обикновено генерирам точните думи и изречения които трябва да бъдат казани за да бъда разбран на 100% (тоест информацията ми да бъде предадена точно така както се е създала в главата ми) Проблема е обаче, че най-краткото нещо което бих желал да кажа е от порядъка на минимум 50тина печатни страници (25 листа) формат A4. И тук идват физическите ограничения.

Първо понякога самият език на който говоря не е достатъчно точен и това не е защото речника ми е беден, тъй де той може и да е, но не това е проблема. Проблема е че думите не винаги имат точното значение което искам да им предам и трябва, след като съм изказал най-близката дума до това което ми се иска, да ги пояснявам с още 10тина.

Второ много от думите които ползваме са генерализирани понятия които не винаги съдържат точния сбор на нещата които аз искам да кажа и съответно трябва вместо тях да обяснявам това което искам да кажа с много други думи което от страни погледнато изглежда странно. Примерно "морал" е супер празното понятие, което не значи нищо и всяка употреба на конкретната дума около мен кара лицето ми да се смачка в гротеска гримаса представляваща физическото отражение на факта, че едвам се сдържам да не повърна грубо. Просто ме дразни как може да се каже нещо без всъщност да се каже нищо конкретно. И после да се очаква твоето мнение по въпроса, сякаш знаеш за какво става въпрос. Но това като цяло е козметичен проблем.

Третото нещо е чисто физическата скорост на говорене. Не знам колко е моята, но е бая и пак не ми е достатъчно. Макар че, като цяло целенасочено си налагам да говоря бавно, няма да пояснявам защо... Факта е, че понякога наистина забравям какво искам да кажа, защото просто искам да кажа ужасно много, но през устата си успявам да избълвам само толкова. Това важи в пълна сила и за писмената реч. Тя има предимството да не се осъществява в реално време. Тоест може да се коригира и преосмисля в процеса на създаване, но пак физическото създаване на текста е бавен процес в който се губи голяма част от това което е съществувало в първичната мисъл. + Тук е момента да отбележа някои доста важни принципни положения относно вербалната и писмената комуникация:

Писмената комуникация има потенциала да е много по-добре формулирана от вербалната. Тъй като автора е имал време да я редактира. За това и много прости неща могат да бъдат накарани да изглеждат особено интелигентно като се разпишат. Добър писател би могъл да е изключително акуратен и влиятелен в това което казва чрез текста си.

Вербалната комуникация обаче, когато се състои на живо, пренася много повече данни. Макар и около 50% по не контролеруеми или трудно подлежащи на контрол канали. Интонация на говора, жестове, мимики, поведение, цвят на кожата, очите, изпотяване, мирис. Жалко е че много малко от тези неща се осъзнават, но факта е че всички те дават реално отражение на конкретната комуникация. Двама човека могат да ви кажат напълно единтично нещо и вие да го възприемете по два съвсем различни начина в зависимост от разликите между тези два индивида. Разбира се роля играе и цялостната обстановка в която ви се казва, предварителните ви знания/впечатления за тях и т.н.

След като изяснихме някои принципни разкази между писмения и говоримият текст, което изобщо не знам защо точно се състоя, да си довърша мисълта за това защо се дразня като говоря.

Ами просто изключително рядко успявам да кажа точно това което искам и после ме е яд. Примерно ако започна спор с един мой преподавател би ми се искало да кажа: "Вие сте интелигентен, но не удоволетворен от положението ви в обществената йерархия към момента. Нуждаете се да задоволявате съответно възникналия комплекс, чрез системно преекспониране на не до там документираното ви интелектуално превъзходство над подопечните ви студенти, които са в неизгодно положение спрямо вас поради очевидното ви превъзходство, що се отнася до степента на познаване на материята върху която протичат повечето спорове" Но тъй като подобно нещо е почти невъзможно да бъде вербализирано точно в тоя вид при една обстановка предполагаща никак не малко напрежение, най-близкото нещо което бих могъл да употребя към момента би било "Еби си майката, ве педал" което както и сами се сещате ще предизвика значително количество не оправдан гняв и множество негативни последици спрямо мен. Точно за това си и налагам да мълча. А не ми харесва когато ми се налага да не казвам това което искам. Другото нещо, е че според мен в ситуации като тази изобщо вербалния подход не е особено подходящ, тъй като човек като си навие нещо и като цяло каквото и да му се говори той си знае неговото. Най-добре бих се изразил с десен прав в лицево челюстната област, което ще му даде доста точна представа за това къде се намира в социалната йерархия и ще преизкове като цяло представата му за време, пространство и реалност, което пък ще му даде възможност наново да се интегрира в обществото като пълноценен негов представител. За съжаление по някаква не обяснима за мен причина този начин на комуникация между двама възрастни индивида от мъжки пол е отмряла през хода на човешката история.

Сега да направим едно обобщение. Когато говорите си губите времето. Първо вие почти не знаете какво казвате или то няма нищо общо с това което в действителност искте да кажете, второ човека на който го говорите разбира нещо съвсем различно. Това се отнася за относително сериозните разговори в социалната сфера. От така наречените "злободневни" разговори така или иначе няма смисъл, щото на никой не му пука с кой е преспала Спаска от втория етаж (освен ако разбира се и на вас не ви се иска). Най-смисленото нещо за което можете да си говорите както вече казах е това как да си построите совалка. Просто в разговори от подобно естество се говори с съвсем ясни и в много от случаите физически осезаеми понятия. Например дай ми ключ номер 10 (веднага се разбира, че се иска парче метал със съответната форма) и ми изчисли силата (наложи дадените цифри в формулата за случая, да се направя на умен F=m.a) и т.н.

До сега единствения начин който съм открил за извършване на комуникация без да ми е страшно тъпо е да се напуша като идиот.

Систематизация versus Конкретизация

Моралната дилема, да ама не. Това си е пак, както винаги сблъсък на две напълно несъвместими едно с друго явления. За какво става въпрос все пак обаче:

Добър приятел ми се обажда, че е аварирал с личното си превозно средство на 5 минути от нас (Студентски София). Действието се развива в 17.55 часа. В 18.30 имам лекция при преподавател известен с маниакалното си отношение спрямо точността на започване на занятията му.
В Главата ми протече горе долу следния процес: Да отсвиря добрия си приятел, който ми е вършил услуги, от Смолян е и поне из между общите ни познати аз съм единствения с лично мпс в района, седи с развалена кола на сред натоварено Софийско шосе и да си гарантирам отиването на лекция на време или да му окажа съдействие. Всъщност тук колебание нямаше. Дори не намирам за необходимо да обяснявам защо предпочетох втората опция. Може би все пак си заслужава да се отбележи, че по принцип намирам алтруизма за форма на патологична олигофрения и не съм способен на реална саможертва за никой друг освен може би евентуалното ми поколение, но това е тема на друг разговор.
Да сега вече се чувствам длъжен малко или много да обясня защо в крайна сметка отидох да помогна.
Първо човека е супер пич, всъщност той е до толкова пич, че дори и да му бях отказал с легитимното обяснение за лекцията не би ми направил проблем или поне не би изказал негодуванието си гласно или чрез друг начин на изразяване(Всеки и под всеки разбира се разбирам >аз< би се ядосал ако някой ме остави с .!. ми в ръка на средата на не родния ми град и развален автомобил). Второ което допълнително допринася, е факта че по принцип лекциите по хуманитарните науки (Международни Отношения в случая и в частност лекция по Международни Спорове и Конфликти, има малко ирония да) не се славят с това да бъдат жизненоважни при каквато и да е било реална или дори теоритична ситуация, един вид където с тях, там и без тях (приемете това твърдение на доверие или на мен или на останалите 299 човека от потока които са сигурни в същото нещо). Трето, все пак имах 35 минути. По принцип за ситуация като тази е трудно да се прецени колко време би отнела, тъй че пак можеше да стигна така или иначе на време за лекцията. Дългата история кратка- стигнах с 7 минути закъснение, бях разбира се изгонен с думите "Благодаря ви за интереса, довиждане" Това беше буквално целия "диалог" след моето влизане в залата. Имах грандиозния план да се опитам да обясня какво точно се е случило, но след като си припомних предишни случаи подобни на моя и личностните характеристики на конкретния преподавател- отмъстителен дърт педераст, се въздържах. И сега навлизаме в същността на тоя текст или ако трябва да копи/пейстна заглавието: Систематизация versus Конкретизация Каква е аргументацията на въпросния преподавател за конкретният му модел на поведение: 1: Законите са създадени за да се спазват. Предварително всеки един от нас е информиран, че лекциите му започват в 18.30 и че закъснения не се толерират. 2: При евентуално позволение за един човек да влезе това ще: А) Наруши мисловния му процес- влоши качеството на лекцията- накърни интересите на целия поток. (Това по принцип си е що-годе валиден аргумент, не се опитвам да се ебавам, а чисто и просто го излагам(аргумента)) Б) Прекъсне/затрудни работата на определена бройка хора от потока, докато въпросния влязъл човек се настани В) Създаде прецедент за бъдещи подобни ситуации от типа: За него може за мен не. Всичко това е систематизацията в действие. Документирания не подлежащ на промяна или изключения модел на поведение при дадена ситуация целящ доказаното облагодетелстването на огромната част от масата върху която се прилага, направо да си го наречем закон. Моята аргументация: (И тук е много важно да отбележа, че това всъщност дори не е опит за спор, аз по подразбиране признавам, че преподавателя е по принцип прав, но това не ми пречи да бъда огнетен от това колко малоумно свърталище на глупаци е тоя свят... или това или нещо в тоя дух) Ами в общи линии цялата първа половина на текста. Ако все пак не сте разбрали: (Тук преглъщам малко пърченце повръщано надигнало се в хранопровода ми по повод клишето което съм на път да изрека) Вътрешният ми >Морален Компас< (наистина, просто не можах да измисля по-добър начин да го кажа, нищо че и от понятието морал като цяло предимно ми се сере) посочи посока на това да ида и да помогна. Един вид конкретната ситуация което ме принуди да вляза в конфронтация с закона. Сега малко произволен текст целящ поне от части пак да ви върне към нещото което едвам едвам се опитвам да кажа. Как така съм извършил нещо което няма кой да ме убеди, че не е трябвало да извърша, и в същото време бивам санкциониран за него и знам, че човека който ме санкционира сам за себе си също е неопровержимо прав? Какво е това по дяволите? Как се гради общество върху подобни основи... От моята конкретна гледна точка аз съм прав, от глобалната принципна гледна точка той е прав и понеже неговата в обществената йерархия е по-отвърдена (не само защото той е преподавател, аз студент, той представител на голямо сдружение, аз сам човек, а както вече казах >по принцип< това е общоприетото доминантно нещо) аз го духам(моята буквално отпада или най-най-точно казано, бива пренебрегната в името на общото) от цялата работа, ама това не ме прави по малко прав за себе си, но аз трябва някак си да преглътна личната си правота. Нещо на което не съм способен. А може би се очаква в съвременното общество?

До тук трябваше да свърши този текст, а сега малко неща които за нищо не стават, но сърце не ми даде да ги изтрия:

Моето е само показателен случай на сблъсък между тези две величини: общите правила за всички и индивидуалните ситуации. Или да го перифразираме. Как така правилата са за всички, създадени от всички и одобрени от всички, а изведнъж тоя конкретен човек "всички" го няма никъде наоколо, а си само ти и то бая преебан и неспособен да се защитиш. Това излезе много хипарско, ама на моменти подобни неща не ми дават да заспя. Сериозно ме дразнят такива груби противоречия които ежедневно биват направо пренебрегвани, а когато попиташ някой или те обявява за глупак или ти избълва една кофа клишета които не разбира.

Естествено, аз продължавам да си мисля, че въпросният преподавател е дърт педераст, макар че наистина не е дори и на половина толкова тъп колкото ми се иска, дори напротив.
За да не изглеждам голословен ето и защо го мисля:
Лекцията му изобщо не е толкова важна колкото си мисли, той изобщо не е толкова важен колкото си мисли (Тия неща пак подозрително много приличат на голословия понеже просто няма авторитет който да потвърди дали е така или не и за ваше огромно съжаление Вие, ще трябва сами да си прецените кое как е).
Толкова строго и регламентирано поведение НЕ е оправдано. Две отсъствия от петнадесет възможни лекции. Този конкретен случай закъснях с 7 минути за лекция с времетраене час и тридесет минути това е по-малко от 1/9 от цялото и времетраене. Тоест ако бях допуснат да вляза щях да абсобрирам около 90% от материала който съм пропуснал сега. Това за преченето на него и колегите в реалността са пълни глупости. Залата е огромна и удобна и ако самият той не правеше такъв мега проблем от нищо само за да се направи на интересен и да компенсира за миниатюрния си пенис половината от колегите никога нямаше да разберат, че съм влязъл, а и дори да разберат на тях по принцип не им дреме. Лекцията на пук на това, че въпросният преподавател като човек е абсолютния боклук е интересна и повечето колеги така или иначе биха идвали на време и без тези глупости за 18.30.00. Дори и 10тима човека да закъснеят, това НЕ би създало проблем. Това го показва реалността на чакайте да видим, почти всяка друга лекция... Ако чак толкова държеше никой да не влиза след 18.00.00 щеше да заключва вратата. Факта че не го прави сочи, че си търси повод да си упражнява върху някой малкото власт до която се е докопал в тоя живот. Две отсъствия, еми ето сега за 7 минути получих едно цяло, другия път ще закъснея по някаква друга адекватна причина, после ще се разболея и сега някой да ми обясни с какво точно съм се провинил, че да нямам право да правя изпит!?